Какво се вижда

[glossar]

Артинсталацията бе открита на 01.06.2008 г. в коритото на река Благоевградска Бистрица.

Обективът на Лора Скорчева улови това:

С висока резлюция фотоси могат да бъдат изтеглени оттук
- http://mediabg.eu/Maiski_praznici_GLOSI-artinstalaciya_PO-colour.JPG
- и друг кадър: http://mediabg.eu/Maiski_praznici_GLOSI-artinstalaciya_PO-sepiya.JPG

Целта на този субфорум е да побере като "нова тема" и коментари разказите на очевидците за реакциите на публиката. Защото авторът е казал, каквото е казал. Някои виждаха чадъри, други път, трети разказ за пътя... Някои виждаха белия чадър, други не... Авторът твърди, че за трите години от момента, в който инсталацията е замислена, е разказал пред себе си поне 30 нейни истории... Разкажете и вашата. Или онази, която сте чули.

П.П. Всеки от чадърите, част от инсталацията, може да бъде поръчан с мейл на адрес ars@bgland.net и ще бъде доставен с куриерска пратка с наложен платеж (за целта мейлът трябва да съдържа имена, адрес и телефон на получателя - телефонът ще бъде предоставен само на куриерската фирма) с цена 12,50 лева (включваща доставката), придружен със сертификат за автентичност и автограф на автора. Цената за белия чадър е 25 лева. ( ). Средствата ще бъдат използвани за организацията на Фестивални дни "Глоси" през октомври.

[Надя Вълканова]

       Заваля, ей така, изведнъж посред жегата и високата скорост. В началото не разбрах, аз ли настигнах дъжда или той гонеше мен. После някак без преход стана сухо, дори не успях да разтворя чадъра. Сега като се замисля, нямам спомен дали имах такъв или ако имах то непременно е бил червен, с едно малко тъжно ухо, обърнато нагоре. Наоколо стана синьо, примесено с бели, мъхнати облаци. Слънцето блесна в тъмните очила. Отстрани дърветата постепенно се разреждаха и планината остана някъде назад. Заболя ме от липсата на зеленото, всъщност пак беше зелено, но по-ниско и не така заредено. Пътят се шмугна в тънела и стана тъмно, мъждукаха само жълтеникави лампи. След тунела пак дъжд, опитваше се да пробие покрива и да намали скоростта. Чадърът стана син и закачливо разтворен, а наоколо се пръснаха детски усмивки. Балони полетяха нагоре, та може ли на първи юни без балони. Тогава се сетих за къщата на село. Последния път, когато минах оттам вече я нямаше и от ореха не беше останала следа. Дъждът напираше да влезне вътре, а чадърът посивя от напора му. Отдолу реката бе почти суха, а мантинелата на моста скъсана. Не успях да видя другата кола, сигурно бе паднала долу. На бордюра малко плюшено мече бе подпряло глава на детско куфарче. Стана ми тъжно, а чадърът продължаваше да потъмнява, докато накрая стана черен. Нагазих мислено в реката, трябваше да открия детето. Знаех, че няма смисъл, трудно се върви срещу течението. Дъждът изведнъж спря, а чадърът побеля от слънцето. Детето си бе отишло завинаги.

[Левена Филчева]

Докато стоях на моста, след откриването на инсталацията:

1. Приближи се мъж на средна възраст, забелязал какво гледам.
"И сега това какво е? Каква е идеята, според вас?"
"А според вас, каква е идеята?" - отговорих.
"Не знам. Означават нещо тези чадъри, но не разбирам."
"Може би пазят реката?" - казах - "Чадърите пазят, нали?"
"Че от какво ще я пазят?"
"От нас, от водата, от самата нея..."
"Ами! Няма такова нещо! Нещо друго има тук, но не разбирам."

2. "Мамо, мамо, виж едно бяло чадърче!" - каза дете и задърпа майка си - "Как е стигнало там?" (детският поглед, си помислих - забеляза най-далечното, най-чистото). Майката, която буташе количка с бебе в нея, погледна бегло и отговори: "Сигурно е излетял." (възрастният поглед, си помислих - не видя нищо, дори и това, което детето показа. Иначе убедеността за елементарна логичност на всичко щеше да запуши и да се изпари като вода от мокър чадър, оставен на слънце.)
"Но как? Това не е балон, мамо..." и онази мъдра детска усмивка, онази категорична сигурност, че възрастните нищичко не разбират.

3. Двама мъже на различна възраст.
По-младият: "Я! Какво е това?"
По-възрастният: "Изкуство."
"Какво изкуство е това?"
"Модерно. Модерно изкуство."

Какво видях аз ли? Дишев го е казал отдавна, а невероятно талантливите деца на Станка Велинова го повториха предишния ден:
"Посоката на погледа не се определя от посоката на погледа." 

 

[Бояна Петкова]

Аз, аз, аз да кажа за червеното чадърче!!!

Пристигаме значи, след като с едни други малоумни като мен (обичам ви, де) се оказахме през два моста на третия...  и аз гледам стълпотворение в далечината и се юрнахме наобратно... Та, пристигам и гледам и какво да ми хване окото - червеното. Кибичи там в края, такова едно неразтворено, хем привлича погледа, хем го дразни...

Аз: "Ей, откъде се слиза там долу, да ида да го отворя?" (понеже е супер умно в осмия месец бременна да се катериш под разни мостове )
Ваня К. и Пангелов дружно: "Сакън, недей! То си е на Дишев, той си знае защо е така."
Аз: "Ъъъъ... вярно... ама много е концептуално..." (демек, айде да внесем малко хаос в подребата )
Те: "Много е концептуално."
Ваня: "Виж, то червеното сигурно е стрелка, пътеводител. Сочи на другите пътя."

Та... за червеното чадърче... имам си аз лично пристрастие... цяла идеология даже
Червеното е огънят, енергията, от която се заражда всичко. Добре де, това не е много традиционно тълкуване, но ако си припомним Големия взрив. Или ако вземем астрологическия цикъл, който започва с Овена, с огъня. Може би затова ми е толкова лесно да се идентифицирам, може би затова ме привлича толкова - с три лични планети в Овен и асц. Лъв, просто от огън не мога да се отърва. Казват, че в огъня е детето, пъпката, зародишът, изначалната сила, пролетта. За мен е чиста, непомрачена от нищо радост от живота, живец. Копнежът на живота по самия себе си. Неограничен потенциал. Пищност, непукизъм, свобода. Енергия, която в същността си не може да бъде обуздана, вкарана в рамки, форматирана. Жива творческа сила. Пролетта не можеш да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет. Аз съм това неразгърнато червено чадърче с предчувствие за път. А и буквално нося пъпката неразцъфнала в себе си, тупти над нея нещо като Господ...

Ако имах малко повече смелост... ех, щях да ида да го отворя и да го пратя да пътува...

[Петя Хайнрих]

Какво се вижда?
Чадърите са хора в различни възрасти, тръгнали по житейския път (реката). Вероятно срещу течението, нали и в живота е така. Белият чадър, който се откроява от другите, е мъртвият. Той се е отделил от групата, изхвърлил е тежестта на цветовете си и е поел с лекота напред. Той е надостижим за нас - гледащите от моста. Черните чадъри са тръгнали да го гонят, някои вече са нагазили дълбоко във водите, други още са на брега. Синьото чадърче е още детенце (с ушички  ), а червеното е нероденото. Чвервеното е още неотворено.

Нива на метафоричност:
1. движение - чадърите ходят, придвижват се, пълзят, плуват. Реката също.
2. цвят - израз на зрялост, тежест; цветът е зависим от местонахождението в житейската река.
3. състояние - отвореност/затвореност; плоска река/ куполна форма на чадър.
4. разстояния - ние извън движението наблюдаваме себе си в движението.
 
 

[Даниела Младенова]

Репортаж:

- К'во е т'ва, бе!!!
- Чадъри!
- Аз виждам, че са чадъри, ама какво правят тука тия чадъри?
- Стоят в реката!
- Виждам, че стоят в реката, ама какво правят тука???
- Ами, чадъри, нещо като картина, ама в реката, изкуство е това.
- Бе, к'во изкуство, бе! Аз от двайсе години живея на тоя мост и тука такова нещо не е имало! Ай, да му се невиди! Чадъри! Тц, тц, тц...
 И отминава...

 

- Мамо, мамо, виж! Чадърчетата тичат по реката!

 

[glossar]

А ето още една авторска интерпретация от Лора Скорчева на артинсталацията на Дишев:

С висока резолюция изтегли оттук: http://mediabg.eu/Maiski_GLOSI-instal-2.jpg

[Ваня Стефанова]

Откъси от още един диалог (от днес по обед)

- Какво е онова бялото на снимката…не е петно нали? Прилича на сянка на чадър, само че бяла.
Аз (на ума си):
"Мержелееща се 'почти' сянка, да. Бяла като парадоксално о-зримен 'ейдос', призрачно неясен, но и несъмнено 'тукашен' в присъствието си."
На глас:
- Пак си е чадър. Бял.
- А там има един син и един червен.
Аз:
- Има. На брега.
- Синият се ослушва. Бъз го е да нагази. Мам', и що не са разтворили червения... Какво казваха за символиката на червеното?
Аз (малко нервно):
- Не ми изглежда да го е бъз... колкото до символиката на червеното, в случая може да не е същата 'символика'.
- Да бе, да! Синият сигурно си пада само по наблюдения отдалеч, затуй има уши - да слухти от брега. Обаче... само черни са вътре. И черните следват белия.
Аз (пак на ум):
"Панта рей... но брегът си е граница, а в нейното 'престъпено' цветността лесно се губи. Окото, уповаващо се на устойчив 'далтонизъм', търси чернобели визии, даже често разчита само на "черните" в шаренията (което не му пречи да се самозаблуждава, че я обича). Самоласкае се с 'приземеност' и 'трезво' виждане на цветовете (било ги надживяло като метафорика и символика, наред с всякаквите, там, кенотипове и архетипове).
Черната процесия "пазители" все така следва белия...
Белият е 'ейдосът', тук. И както всеки ейдос предхожда 'видимосттта' на черните - обаче и предхождайки видимостите, в случая е съвсем 'закономерно' видим."

(Няколко минути по-сетне):
- Това в края на краищата са просто чадъри, нали.
Аз:
- Чадъри са.
- Да бе, да! Не са само чадъри. Дракаш ли се?... Това да не е някакъв тест?
Аз:
- Дракам се. Ми... "тест" е, щом казваш.
 
Останалото от диалога не искам да преразказвам (а и честно казано, не знам мога ли).

[Бояна Петкова]

Ваня, ти сериозно ли мислиш такива неща? 

[glossar]

Ваня, ти сериозно ли мислиш такива неща? 

Авторът на инсталацията ми сподели, че между интерпретациите, които е превъртал в главата си в последните три години, има и далеч по-сложно (и също така невъзможни за "простичко" изказване, като тази на Ваня) изразени.  И много по-прости. И никога не е знаел кои предпочита... 

[Бояна Петкова]

Ваня, ти сериозно ли мислиш такива неща? 

Авторът на инсталацията ми сподели, че между интерпретациите, които е превъртал в главата си в последните три години, има и далеч по-сложно (и също така невъзможни за "простичко" изказване, като тази на Ваня) изразени.  И много по-прости. И никога не е знаел кои предпочита... 

Аз се закачам, де. С известна доза възхищение. Но пък сигурно много те боли глава, когато си способен да мислиш подобни неща  

[Ваня Стефанова]

Ваня, ти сериозно ли мислиш такива неща? 

Ми... само късче е, от въпросните "такива неща" (това "сериозно-несериозно" никога не съм го разбирала, изглежда... ) А преразказът по-горе е документален (толкова, колкото може да е 'документален' един преразказ, разбира се)...

[Ваня Константинова]

Откакто авторът ми спомена за инсталация с работно заглавие "Чадъри", из главата ми се въртяха "Шербургските чадъри", в които хем има чадъри, хем поезия, тананиках си разни парчета оттам и си представях Бо в главната роля. Едно, че ми е много по-симпатична от Катрин Деньов, и второ - по-лесно ще се навие да участва. После си представях как ще разкажа на европейските си приятели, а те ще ми пуснат някоя тъпа шега за увлечените от чадъри българи, и реших да си мълча. Въобще някак фриволно гледах на цялата работа. Обаче сутринта, докато си пиех кафето, преди да се събудя, Петър каза: "Аз отивам направо на Инсталацията." Някак така го произнесе, тържествено такова, че аз тутакси изпаднах в голямо страхопочитание към тая Инсталация. Докато стигнем там, съвсем се събудих. Без никакви угризения признавам, че въобще не видях белия чадър отначало. Сигурно поради вродения ми ужас от възвишености и други високи неща, и символи като "съвършенство", "белота", "напред", "посока", "небеса", "Бог" и разни такива. Или защото си бях забравила очилата. Обаче когато Божидар предпазливо попита:"Ти нали видя белия чадър?", възмутено се сопнах: "Е, как - първо него видях!" Така де, и аз съм чувала за ангели. Синият и червеният не ми направиха никакво емоционално впечатление - да ми беше останал малко инфантилизъм, нямаше да навреди, но карай... Прав е синът на Ваня, усетил го е страхотно - имаха нерешителен вид, но то животът си е страшен. Но черните... Влюбих се в тях, можех да ги съзерцавам с отворена уста дни наред, облите дуди (тази дума, която съм чувала кой знае къде, ми хрумна), захласнатите съмнения, привидните стабилности, целия страх, решителност, безпокойство, мисъл, някои по-нерешителни, озъртащи се за други наблизо, други леко встрани, привидно, най-напредналите по двойки. Това силно ме впечатли. Някои леко просветлели. Интересуваха се един от друг, имаше общуване. Исках да се инсталирам и аз при тях, да си говорим разни неща, докато драпаме, без особено бързане. Белият си беше самодостатъчен. Не му пука за мен, нито за тях. Завива зад дървото и излиза на брега, за да се върне и да заеме мястото на червения.
Нещо ми се пише за цялата Инсталация, но си викам: "Сакън, недей! То си е на Дишев, той си знае..."

P.S. от днес: разказах останалата част от тълкуванията си на психоаналитика си и той страшно се забавлява. Дишев, имаш поздравите му за помощта 

[Нели Добринова]

Аз не бях там и затова не тече по брадата ми, но от снимките нещо влезе в очите ми - един поглед отдолу и отгоре, ако позволите 

В реката - чадъри.
От моста смях
вали.

и

Чадърите
плуват по гръб?! -
мълчат учудено рибите.

 

[Бояна Петкова]

Ми... само късче е, от въпросните "такива неща" (това "сериозно-несериозно" никога не съм го разбирала, изглежда... ) А преразказът по-горе е документален (толкова, колкото може да е 'документален' един преразказ, разбира се)...

Сериозно демек наистина ли...
... мислиш с такива сложни думи като 'ейдос'
Аз трябваше да питам Гугъл какво означава.
Закачам се, наистина. И съм силно впечатлена.

[Ваня Стефанова]

Ми... само късче е, от въпросните "такива неща" (това "сериозно-несериозно" никога не съм го разбирала, изглежда... ) А преразказът по-горе е документален (толкова, колкото може да е 'документален' един преразказ, разбира се)...

Сериозно демек наистина ли...
... мислиш с такива сложни думи като 'ейдос'
Аз трябваше да питам Гугъл какво означава.
Закачам се, наистина. И съм силно впечатлена.

Признавам си - изобщо, трудно ми е да мисля без 'сложните' думи... (сигурно е до мързел - мързи ме да ги 'превеждам' с една камара по-прости... та затова и по-често си ги моноложа само). Определено, когато ме боли глава, не е точно от тях.

[Бояна Петкова]

. Синият и червеният не ми направиха никакво емоционално впечатление - да ми беше останал малко инфантилизъм, нямаше да навреди, но карай...

... мислиш с такива сложни думи като 'ейдос'

Ба... аз навремето имах едно изречение от 6 думи, две от които бяха "ейдология" и "ейдография"... За него твърдяха, че синтезира теоретично прехода от Средновековието към Новото време (особено за второто понятие и Чичко Гугъл няма да ти помогне)... 

Ъъъъ... аз се комплексирах окончателно 
Може би трябва да се въведе входящ тест за членство в ГЛОСИ 
Ама си държа на червеничкия. Пък.

[Кирил Кирилов]

Кръгло е.
И черното се разширява...
Като мисълта за перспектива.

Бялото се бори с хоризонта.
Сляло се е с вертикала.

(няма сипей
този път е равно
колкото е мокро
толкова и
пусто сред
без бряг
без бродове)

Сенчеста усмивка е
прозрачността на синьото.
И червеното е маг
(по форма)!

Да отлитаме, преди да е преплувано.

 

П.п. Обичам ви, хора! Както казва Р. - бъдете!

[glossar]

Тереза Тончева написа това на моста над инсталацията:

Река с чадъри

Питам се защо,
когато
синьото се влива
във душата ми,
аз търся грешка?



http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&thold=-1&mode=flat&order=0&sid=90298#872136

[Георги Милев]

Какво видях ли?

Видях (отблизо) как Вальо джапаше из придошлата река, без да обръща внимание на “незначителната подробност”,  че  ледената вода (от топящ се в близката Рила сняг) прелива високо над ръба на ботушите му; как се опитва да закрепи арматурата (удължението на дръжките) към каменистото дъно (бях абсолютно убеден, че е невъзможно да стане, както  и че е въпрос на време (секунди, минута?) да бъдат отнесени – а уж винаги съм вярвал в Чудото!), видях как успява да го направи, как иска още и още чадъри, които ми се струваше, че монтира ако не безразборно, то поне с оглед на възможното място (течението беше убийствено бързо, а той фиксираше чадърите, укрепвайки ги с, взети от същата тази река, камъни, като понякога се налагаше да сменя местата); видях с напредването на инсталацията как все повече хора се спират на моста, чух как някои подвикваха “какво е това”, чувствах как времето напредва, а той не спира и не спира да работи; чудех се дали (прости ми, Господи) и какво се е получило и когато се качих на моста за да взема белия чадър от магазина (в началото на инсталацията не беше отворено, а само там имаше бели) и погледнах надолу изведнъж ми се доплака; чух как двама мъже си говореха и единият каза, че това са “сърнели, от едрите”,  как след това, долу, ми се стори, че белият чадър е прекалено нагоре по течението, но няколко секунди по късно осъзнах, че съм грешал, обикновено е така, казах, белите чадъри са винаги много напред, много, много напред; как от моста после видях, че точно там му е мястото, най-малкото заради перспективата; до последно се притеснявах дали течението няма да отнесе точно него (Дишев фиксира към дъното най-трудно именно белия, няколко пъти не успяваше); после проумях, че тези чадъри няма и не могат да бъдат отнесени и се успокоих; само че сега вече щях да се разплача наистина от това, което видях с освободеното си съзнание:

Артефакт

течението е силно
но не толкова че да не повярваш
тази река не е метафора
нито на “живота” нито на “не мога”
тя е просто река която тече
вярно понякога се нуждае от
бял чадър за малко сянка
нуждае се и от малко тъга
във формата на дъга
излизаща на сушата
и от усмивки –  детски чадъри
със смешни уши –
за да не е черно-бяло взирането навътре
сенките са с цвят на кафе без захар – черно
като чадър без сянка
малко след пладне
малко преди пладне
сега