Литературен експеримент "лЕКСПе:1/септ2009"

[Мария Донева]

Заекът седеше на стъргалото под дъжда с непроницаемо лице и клюмнала шапка и дояждаше скромния си обяд – яйце, хляб, таратор и маслини.
Той имаше една смешна любов, един кръст: градината.
Тя беше неговият дом. Вълнуваше го зелената вода във вадите. Далечното небе, луната, слънчевото лято подстрекаваха гъбите и морковите да растат.
Той галеше дори драцената, без да забравя да избърше праха от всяко листо.
Непременно проливаше по една сълза, ако се счупи стрък.
Дали самият Заек не бе чуплив като стъкло?
Самотник, затворен като мида в градината си.
Той не даваше ухо за хапещия смях, долитащ от улицата; нямаше нужда от замаяни маяци и семафори, не го влечеше рагтаймът на друг живот.

[Бояна Петкова]

Пете, има ли краен срок, че аз съм в не-толкова-тиха лудост понастоящем?

[Петя Хайнрих]

Пете, има ли краен срок, че аз съм в не-толкова-тиха лудост понастоящем?

Смятам някой ден да предам на внуците си екперимента незавършен и да се оттегля в заслужена почивка на остров, на който литературата, във всякаква форма, е забранена. 

Яна, изобщо не бързай

[Георги Милев]

Пете, има ли краен срок, че аз съм в не-толкова-тиха лудост понастоящем?

Смятам някой ден да предам на внуците си екперимента незавършен и да се оттегля в заслужена почивка на остров, на който литературата, във всякаква форма, е забранена. 

Яна, изобщо не бързай

Ох, това ме успокои.

[Петя Хайнрих]

Ох, това ме успокои.

Ха-ха, ама кое точно те успокои - това, че смятам да се оттегля на остров, забраняващ литературата или това, че лЕКСПе ще пребъде? Няма нужда да отговаряш - знам, че е първото. Да те пиша ли в листата на лЕКСПетата?

[Ина Иванова]

Четири опита за бягство

   Неделя сутрин, ден след като е счупил онази любов, си забранява лятото, мидичките му, небето, с всичките му там луни, дъжда, който не, не е сълзи, както се пее в една възстаричка песен, вълнувала майка му.
   У дома, сред прах, драцени, хляб, вода и непроницаеми стъкла, му става непоносимо.
   После докретва до следващата неделя – онази, в която има безкрайна улица. В септемврийско зелено. Едно време са й викали “стъргалото”. Смешно! Смешно и далечно, като смеха й… Никакви сантименти обаче!
   Той пресича, в далечината излишно присветва семафор. Подстрекава го да избяга. Когато тя си тръгваше, влакът изтрещя с хапещ ухото звук. Точно в най-слънчевото пладне.
   В третата неделя главата му вреше като яйце, светофарите напомняха кръстове…
Безполезно е да упражнява логиката си с “ако” и “дали”, думите са просто маяк в тъмното, импровизации върху рагтайма, който никой вече не слуша. Той избърсва темето си, сякаш да погали трийсетгодишната плешивина, несвикнала на шапки.
   Непременно ще я забрави!
   Например сред шаренията на пазара – сред моркови, гъби и краставици, които цяло лято са ставали на таратор. Тя обичаше таратор. И маслини.
   В четвъртата неделя просто живее. И сякаш няма нищо наоколо.

[Петя Хайнрих]

Ина, благодаря ти за този текст! С радост още от теб.

Скъпи участници в лЕКСПе, приятели на участници и просто зяпачи.
Радвам се, че текстовете продължават да пристигат. Сигурно сте забелязали, че под всяка връзка съм поставила и кратка оранжева извадка от съответния текст. Естествено, правя това, за да събудя вашето любопитство.  Сигурно вие имате други любими пасажи.

Очаквам още и все по-разнообразни лЕКСПе продукти. Може би някой ще избродира думите? Или ще направи филм? Или ще ги озвучи? Едно вече готово лЕКСПе не означава непременно, че авторът му е готов.

Каквото и да ви хрумне, разкажете. Аз съм твърде любопитна, за да се примиря, че нищо не ви е хрумнало. Аз работя по една доста ниска концентрация в момента, която има и доста странни качества, дано не се загубя в нея. 

Поздрави! Петя

[Весела Кучева]

Мозъкът е пленник

   Независимо дали на котка, катерица (или пък човек), мозъкът е винаги на тъмно, подобно на забравен в най-долното чекмедже на хладилника смешен морков, за който опасността от стъргало отдавна не съществува, (или съществува само в кошмарите - този морков непременно трябва да сънува, какво друго да прави, докато кожата му бавно губи твърдостта си и става толкова лигаво мека, че дори докосната с жълтия край на гъба за миене на чинии, пак би се сплескала веднага, камо ли ако реша, преодоляла евентуалната погнуса, да извадя моркова на слънчево - но понеже съм постоянно заета, ровя в речника, за да премахна превъзходството на кипрещи се думи (като драцена, маяк и семафор), забравям и го вадя чак след три дни, когато вали дъжд и, отново завладяна от погнусата, низвергвам моркова навън, пред стъклото на прозореца на кухнята (този над улицата), от което все пак предварително бърша праха, за да имам възможност да виждам какво става, макар и да знам, че па̀рата от нещата, които варя на котлона, тази литнала, загубила теглото си вода (или са сълзи?), много скоро отново ще го направи непроницаемо, тогава морковът ще ми стане далечен, ще мисля за него така, както мисля за някой приятел в чужбина, с тази разлика, че тук, ако поискам, бих могла да доближа ухо до стъклото (но все пак без да го докосвам, не искам да прибавям грозни и случайни линии към начина, по който са се подредили капките па̀ра отгоре) и да го чуя как се смее (моркова), макар че едва ли се смее, колкото и да опитвам да го подстрекавам към смях.

Дали щеше да е същото, ако не беше морков, ами мида? Или не мида, а яйце, луна, лято? (маслина?) (шапка?) (рагтайм?)
Наистина се вълнувам от този въпрос, вълнувам се докато галя хляба (предпочитам да галя вместо да чупя), макар че ми е трудно да правя двете едновременно, а и освен това да знам, че мозъкът е пленник на място без небе, в затворена отвсякъде куха кутия, в която не може да види(сляп е, използва очите, за да гледат вместо него, но те могат само навън) дали не се намира някой друг освен самия него, дали този друг не е хапещ (причината за болките в главата), дали носи зелено, дали носи кръст, дали изглежда склонен да приготвя таратор с любов.)

[Петя Хайнрих]

Весел.а! Толкова благодаря, момиченце с живи очи!  Живо ли е това ЛЕКСПЕ още, явно е живо.

Историята е майсторки написана, както може а се очаква от теб. Беше ми удоволствие, ще я линкна към архивите на екпсримента. Виждам, че още намираш време за писане, чудесно. 
До нови срещи и още веднъж сърдечно благодаря!

[Весела Кучева]

О, живо е, мен поне ме ръчкаше и ме бодеше през всичкото това време от септември досега, колкото и да се правех, че не му обръщам внимание (но пък когато му обърнах се забавлявахме страхотно заедно, така че аз благодаря  ). И с писането е нещо подобно, боде и ръчка (ужасно приятно ), просто повече се бавя.