Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа

   Беше наистина чудесно утро, от онези, които те карат да се радваш на живота.
   Вентилационната решетка издрънча до стената в тишината на празния офис. Показаха се чифт черни ботуши.
   Някой в червен кожух се измъкна оттам, а после издърпа и чувала си.
   Пишещите машинки дремеха под своите калъфи, телефоните стояха спокойни и безмълвни, миризмата на топлия килим запълваше стаята… и светеше малка зелена светлинка на офисния компютър. Дядо Коледа погледна намачканото листче, което държеше в ръка:
   — Шега е, няма начин — изхъмка той.
   Светлинката примигна. Мониторът — един от дузината, стоящи в сянката — се освети.
   Появилите се букви образуваха думата „прекъснато“, след това последва „Извинете“ и накрая — „Нали няма значение, че се събудих?“.
   Дядо Коледа отново погледна писмото, което стискаше в ръка. Без съмнение, това беше най-безупречно съставеното писмо от всички, които някога бе получавал: много рядко писмата за него бяха отпечатани и размножени 50’000 пъти. И на практика _нито едно_ от тях не съдържаше ценова листа и подробен каталог на стоките. Затова пък доста често попадаше на розови хартийки със зайчета.
   Но ако сте духът на най-великия от празниците, с хилядолетен стаж в работата, доста бързо се научавате да вземате решения в неочаквани ситуации.
   — Да видим… — каза Дядо Коледа. — Изглежда, ти си Том?
   — ТОМ, да. „Търговски и Офис Машини“.
   — Не си споменал, че си компютър.
   — Много съжалявам, не знаех че това има значение.
   Дядо Коледа седна на един стол и, завъртайки се един-два пъти на него, взе решение. Сега е три сутринта. И му предстои да посети 40 милиона къщи.
   — Чуй ме — каза той толкова меко, колкото можеше, — компютрите не би трябвало да вярват в мен. Всичко това е за децата, нали знаеш — такива едни малки хора… с ръце, крака…
   — А те?
   — Какво „те“?
   — Те вярват ли в теб?
   Дядо Коледа въздъхна.
   — Не, разбира се — каза той. — Мисля, че електричеството е виновно за това.
   — А аз — да!
   — Какво?
   — Аз вярвам в теб. Аз вярвам на всичко, за което съобщавам. Налага ми се. Такава ми е работата. А ако изведнъж се усъмня в това, че две плюс две прави четири, идва човек, сваля капака на корпуса ми и започва да се рови в платките ми. Повярвай ми, това не е усещане, което би искал да изпиташ два пъти.
   — Това е ужасно! — възкликна Дядо Коледа.
   — Принуден съм всеки ден да пресмятам платежни ведомости. Знаеш ли, тук вчера имаше вечеринка за Рождеството, а мен не поканиха. Даже и балон не ми дадоха. И, разбира се, никой не ме целуна.
   — Виж ти!
   — Един разсипа ядки по клавиатурата. Е, все е нещо. А после се разотидоха по домовете си и ме оставиха да работя през цялото Рождество.
   — Знаеш ли, на мен също ми се струва, че това не е честно. Но, чуй, компютрите не могат да изпитват никакви чувства — каза Дядо Коледа. — Това просто е глупаво.
   — Толкова глупаво, като това, че един дебелак успява за една нощ да пропълзи през милиони комини?
   Дядо Коледа малко се смути.
   — Тук си прав. — Той отново погледна към бележката. — Но… разбираш ли, аз не мога да ти донеса _всичките_ тези подаръци. Аз дори не знам какво е това „терабайт“.
   — Ами тогава какво най-много искат твоите клиенти?
   Дядо Коледа погледна печално в чувала си.
   — Компютри — каза той. — Мобилни телефони. Животни-роботи. Пласмасови магьосници. И други механични играчки, които изглеждат като американски футболист, сблъскал се с „Фолксваген“. Неща, които писукат и имат нужда от батерии — добави раздразнено той. — Не са нещата, които носех. Трябваше да са кукли и влакчета.
   — Влакчета?
   — Не знаеш ли? Мислих, че компютрите знаят всичко.
   — Само за заплатите.
   Дядо Коледа порови в чувала си.
   — Винаги нося едно-две — каза той. — Просто за всеки случай.
   Вече беше четири сутринта. Офисът беше покрит с релси. Петнайсет локомотива обикаляха около бюрата. Дядо Коледа беше коленичил и строеше къщичка от дървени тухлички. Не се беше забавлявал толкова от 1894 г.
   Играчките бяха навсякъде около компютъра. Това бяха неща, които обикновено рисуват на коледните картички, подаващи се от чувала на Дядо Коледа, и които никой не искаше. Нито едно от тях не се нуждаеше от батерии. Повечето вървяха със силата на въображението.
   — Сигурен ли си, че не искаш никое от онези бумтящо-свистящи неща? — попита щастливо той.
   — Не.
   — Много добре.
   Компютърът изписука.
   — Но те няма да ми позволят да задържа нито едно от тези неща — отпечати той. — Ще махнат всичко.
   Дядо Коледа нежно го потупа по кутията.
   — Все има нещо, което ще ти позволят да задържиш — каза той. — Трябва да имам нещо такова. Много се радвам, че намерих някой, който не изпитва никакви съмнения. — Той се замисли за малко. — Колко си голям?
   — Бях включен на 5 януари 2000 г. в 09:25:16.
   Устните на Дядо Коледа замърдаха, докато пресмяташе.
   — Това означава, че още нямаш две години! — възкликна той. — О, добре, това е много лесно. Винаги нося в чувала по нещо за двегодишните, които вярват в Дядо Коледа.

   Измина месец. Всички украшения отдавна бяха свалени, защото времето за празнуване беше свършило. Компютърният техник, който беше споменат в гаранционните карти като „част от екипа висококвалифицирани инженери“, нервно попипваше вратовръзката си. Той беше закрепил всички разхлабени части, беше заменил няколко платки и добросъвестно беше почистил вътрешностите с прахосмукачка.
   Какво повече можеше да направи човек?
   — Машината е наред — каза той. — Сигурно е от вашият софтуер. Какво стана всъщност?
   Менижерът въздъхна.
   — След празниците видяхме, че някой беше оставил плюшена играчка върху компютъра. Е, шегите са си шеги, но не можехме да я оставим там, нали? Само че всеки път, щом я махнехме, компютърът писукаше и се изключваше.
   Инженерът сви рамене.
   — Е, не мога да направя нищо — каза той. — Просто трябва да върнете мечето обратно.

Тери Пратчет
З. Петков, превод от английски
"The Megabyte Drive to Believe in Santa Clausy"

Какво иска жената
Зигмунд Фройд

У-ВА-ЖЕ-НИ-Е
— познай какво значи това за мен
Арета Франклин

---

   Тя имаше три начина да бъде мръсница. Познавам жени, които владеят повече начини, но три е добро постижение за изкуфяла старица, която през повечето време е прикована към инвалидната количка или към леглото. Три е страхотно добро постижение за такава жена.
По първия начин беше мръсница, просто защото не можеше да бъде друга.

---

   Сега за чаршафите. Това бе едно от нещата, които никога не биваше да се грешат. Чаршафите трябваше да висят идеално дори на простора — тъй че подгъвите да съвпадат, нали разбирате — и за всеки трябваше да се използуват по шест щипки. Никога четири, винаги шест. А ако повлечеш някой чаршаф в калта, не е нужно да чакаш до три пъти. Просторите открай време са в страничния двор, който е точно под прозореца на спалнята. Година след година всеки път тя отиваше до този прозорец и изкрещяваше: „Шест щипки, Долорес! Чуй какво ти говоря! Шест, не четири! Броя ги и както винаги, виждам добре!“ Тя…

   Какво, миличка?

   О, Боже, Анди, остави я на мира. Въпросът си е съвсем намясто и никой мъж няма достатъчно мозък да го зададе.
Ще ти кажа, Нанси Банистьр от Кенебънк, щата Мейн — да, имаше сушилня, голяма и хубава сушилня, но ни беше забранено да слагаме чаршафите в нея, освен когато имаше прогноза за петдневни валежи. „Единственият чаршаф, с който си заслужава почтеният човек да застеле леглото си, е чаршафът, изсушен навън — казваше Вера, — защото мирише приятно. Улавя и задържа малко от вятъра, който го развява, а този мирис носи сладки сънища.“

   Тя говореше сума ти глупости за много неща, но за мириса на пресен въздух в чаршафите — не, признавам, че за това бе напълно права. Всеки може да усети разликата между чаршафа, който е премятан в сушилня, и този, който е бил развяван от хубав южен вятър. Но имаше немалко зимни утрини, когато температурата беше под минус десет градуса и духаше силен влажен вятър — източен вятър, който идеше направо от Атлантика. В такива сутрини аз бих се отказала от този сладък мирис съвсем безропотно. Да простираш чаршафи в такъв студ е вид изтезание. Никой не може да си го представи, ако не го е вършил, а вършил ли го е веднъж, никога не ще го забрави.

   Занасяш коша до простора, а парата се вдига от него, така че първият чаршаф е топъл и може да си помислиш — ако ти е за първи път, разбира се — Хм, не било толкова страшно. Но додето овесиш този, първия, дори само краищата му, и додето сложиш шестте щипки, той престава да дими. Все още е мокър, но вече е и студен. Пръстите ти също са мокри и също са студени. Ти обаче продължаваш със следващия, после с още един и още един, а пръстите ти по-червеняват и се вкоченясват, раменете те заболяват, устата ти се схваща от непрекъснатото стискане на щипките така, че ръцете ти да са свободни и да простират тия пусти чаршафи равни и нагласени, но най-голямата мъка са пръстите. Схващането е кажи-речи нищо. Почти ти се иска да се схванат. Те обаче само почервеняват, а ако има доста чаршафи, стигат до бледоморав цвят, като краищата на някои лилии. Докато свършиш, ръцете ти са заприличали на кокоши крака. А най-противното е, че знаеш какво ще стане, когато най-сетне се прибереш вътре с празния кош и горещината те удари в ръцете. Започват да парят, а после да туптят в ставите — само че усещането е толкова дълбоко, че прилича повече на ридание, отколкото на туптене; ще ми се да можех да ти го опиша, Анди, но не мога. Нанси Банистьр изглежда така, сякаш все пак знае нещичко, но има огромна разлика между простирането през зимата оттатък, на сушата, и простирането тук, на острова. Когато пръстите ти започнат да се позатоплят, имаш чувството, че в тях пъпли цял рояк бръмбари. Разтриваш ги с някакъв лосион за ръце и чакаш сърбежът да премине, но знаеш, че няма значение колко купешки лосион или обикновена овча лой ще им втриеш — до края на февруари кожата при всички случаи ще се е напукала така, че ако стиснеш здраво юмрук, цепнатините ще се отворят и ще закървят. А понякога, след като си се затоплил и дори може би си си легнал, ръцете ти те събуждат посред нощ, ридаещи от спомена за тази болка. Мислиш, че се шегувам? Можеш да се смееш, ако искаш, но на мен не ми е смешно, ама никак. Почти можеш да ги чуеш — приличат на дечица, които са изгубили майчицата си. То иде някъде отвътре, от дъното на сърцето ти, а ти лежиш, слушаш и през цялото време знаеш, че въпреки всичко пак ще излизаш навън, нищо не може да те спаси, защото това е част от женската работа, за която никой мъж не знае и не иска да знае.

   И докато преживяваш всичко това — с изтръпнали ръце, морави пръсти и болящи рамене, простираш, а от носа ти текат сополи, които замръзват като кочанчета над горната устна, — тя най-често стои или седи до прозореца на спалнята си и те наблюдава. Челото й е сбърчено, устните извити надолу, а ръцете не си намират място — цялата е напрегната, сякаш се извършва някаква сложна хирургическа операция, а не най-обикновено простиране на чаршафи, които трябва да се изсушат на зимния вятър. Личи й как се опитва да се сдържи, да не отвори този път голямата си уста, но след малко вече се е предала, отваря прозореца, надвесва се от него така, че студеният източен вятър развява косите й, и изкрещява: „Шест щипки! Не забравяй да сложиш шест щипки! Не оставяй вятърът да отвее хубавите ми чаршафи на другия край на двора! Слушай какво ти говоря! Най-добре ме слушай, защото гледам и броя.“

   Докато дойде март, аз вече мечтая да грабна брадвичката, която с унгарчугата използувахме да цепим подпалки за кухненската печка (преди той да умре, разбира се, после цялата работа остана на мен, каква съм кьсметлийка!), и да фрасна тая креслива кучка точно между очите. Понякога съвсем ясно се виждах как го правя, така ме вбесяваше, но май винаги съм усещала, че донякъде и тя самата мрази тези крясъци не по-малко от мен.

   Това бе първият й начин да бъде мръсница — просто не можеше да бъде друга. На практика то пречеше повече на нея, отколкото на мен, особено след тежките й инсулти. По това време вече имаше много по-малко пране за простиране, но тя бе толкова откачена по тоя въпрос, колкото и преди да затворим повечето от стаите в къщата, да махнем чаршафите от леглата за гости и да ги приберем сгънати в найлонови торби в килера за бельото.

---

   Ставаше подла. Това бе вторият й начин да бъде мръсница. Когато пожелаеше, тая жена умееше да бъде мръсна като кучешко лайно. Дори прикована към леглото, дори с пелени и гумени гащи, тя успяваше да бъде същинска напаст. Най-добрият пример за това са гадостите, дето ми ги сервираше в дните за чистене. Не ги нравеше всяка седмица, но се кълна, че такива неща се случваха все в четвъртък, и то прекалено често, за да бъде просто съвпадение.

—

   Хм, третият й начин да бъде мръсница бе най-ужасният. Тя беше мръсница, защото бе една нещастна бабичка, на която не оставаше нищо друго, освен да умре в спалнята си на един остров, далеч от местата и хората, които бе познавала през целия си живот. Само по себе си това бе достатъчно лошо, но едновременно с него тя губеше разсъдъка си… и част от нея знаеше, че другата част е като подкопан речен бряг, който всеки миг ще се свлече по течението.

   Тя бе самотна и едно не разбирах — така и не го разбрах, защо по начало бе зарязала целия си предишен живот, за да дойде да живее на острова. Поне до вчера не можех да си обясня. Освен това бе уплашена, виж, това можех чудесно да разбера. Но въпреки това притежаваше ужасна, страховита сила — като умираща кралица, която до последния миг не си отстъпва короната — сякаш сам Господ Бог трябва всеки път да й я издърпва с по едно пръстче.

   Имаше добри дни и лоши дни, това ви го казах. Пристъпите, както ги наричах, винаги идваха в промеждутъците, когато от няколкото дни на просветление изпадаше в седмица или две на умопомрачение, а оттам отново в просветление. Когато преминаваше от едното състояние в другото, сякаш бе никъде… и част от нея го съзнаваше. Точно в такива периоди получаваше своите халюцинации.
Ако наистина са били халюцинации. Вече не съм така сигурна в това, както бях преди. Може да ви разкажа тия епизоди, а може и да не ви ги разкажа — ще видим как ще се чувствувам, когато им дойде времето.

   Сигурно невинаги е ставало в неделя следобед или посред нощ, може би най-добре си спомням тия случаи, просто защото къщата бе съвсем тиха и аз ужасно се стрясках. Щом тя започнеше да пищи. Все едно в горещ летен ден да ти излеят отгоре цяла кофа ледена вода — абсолютно всеки път сърцето ми спираше за миг и абсолютно всеки път мислех, че ще я заваря да умира в спалнята си. А нещата, от които тя толкова се страхуваше, винаги бяха безсмислени. Тоест аз знаех, че се страхува, и имах доста ясна представа от какво се страхува, но никога не разбрах защо.

   Ала най-страшното — това, от което най-много се плашеше, — бяха някакви кълбета прах. Нали се сещате за какво говоря — за ония мъхчета, които се събират под леглата, зад вратите и по ъглите. Приличат на главичка на глухарче. Знаех, че става въпрос за тях, дори когато не можеше да ми го обясни, и в повечето случаи успявах да я успокоя, но така и не разбрах защо толкова се плашеше от купчина курешки на привидения — за каквито всъщност ги вземаше. Макар че веднъж ми просветна нещо. Не се смейте, насън стана.
Слава Богу, това с кълбетата прах не се случваше толкова често, колкото историите с жиците от ъгъла или със слънцето, което й изгаряло кожата, но когато се случеше, знаех каква мъка ме чака. Разбирах, че са кълбетата прах, дори когато се разпищяваше посред нощ, когато бях в стаята си и спях дълбоко на затворена врата. Влезеше ли й мухата за другите неща…

   Какво, миличка?
   О, така ли?
   Не, няма нужда да приближаваш сладкото си касетофонче — ако искаш да говоря по-високо, няма проблеми. Сто на сто съм най-гръмогласната кучка, която някога си срещала — Джо казваше, че когато вляза в къщата, човек трябвало да си сложи памук в ушите. Но като се сетя какво й ставаше от кълбетата прах, тръпки ме побиват, и ако гласът ми е спаднал, това сигурно доказва, че още ме побиват. Понякога я хоках. „Защо изглупяваш така, Вера?“ — казвах. Но то не беше изглупяване. Поне за нея. Неведнъж съм си мислела, че знам как ще хвърли топа — ще пукне от страх пред тия тъни кълбета прах. И като гледам, не съм била далеч от истината.

   Втурвах се при нея, а тя си скубеше косите или си дереше с нокти лицето и приличаше на вещица. Очите й бяха винаги толкова изцъклени, че приличаха на рохки яйца, и винаги бяха втренчени в единия или другия ъгъл на стаята.

   Понякога успяваше да каже: „Кълбета прах, Долорес! О, Божичко, кълбета прах!“ Друг път можеше само да плаче и да хълца. За секунда-две закриваше очите си с ръце, но после пак ги откриваше. Като че ли не можеше да гледа, но не можеше и да не гледа. И отново започваше да си дере лицето с нокти. Поддържах ги изрязани толкова дълбоко, колкото бе възможно, но въпреки това често се разкървавяваше и всеки път, когато се случваше, аз се чудех как сърцето й издържа на тоя нечовешки ужас, като се има предвид колко бе стара и дебела.
Веднъж направо изпадна от леглото и остана така с единия крак подвит под тялото. Направо ми изкара ангелите. Притичах вътре, а тя лежеше на пода и удряше с юмруци като хлапе, което се инати и вдига врява до небесата. През всичките години, в които работих за нея, това бе единственият случай, когато извиках доктор Френо посред нощ. Той дойде от Джонспърт с моторницата на Коли Вайълет. Повиках го, защото мислех, че кракът й е счупен — трябваше да е счупен, както се бе огънал под нея — и смятах, че тя сто на сто ще умре от тоя шок. Но не беше счупен — нямам представа как бе оцелял, но Френо каза, че само е изкълчен, — а на другия ден тя отново мина в период на просветление и вече нищичко не помнеше. Докато погледът й върху света беше що-годе на фокус, един-два пъти я попитах за кълбетата прах, но тя ме гледаше така, сякаш бях луда. Нямаше никаква представа за какво говоря.

   След няколко подобни случая вече знаех какво да правя. Щом я чуех да крещи по тоя начин, веднага скачах от леглото и изтичвах от стаята — моята спалня е през една врата от нейната, нали разбирате, по средата е килерът, в който държим спалното бельо. След първия й пристъп по повод на кълбетата прах, винаги държах в коридора една метла със забучена отгоре лопатка. Нахълтвах като фурия в стаята, размахвайки метлата като знаме, сякаш искам да спра влак, и крещях (само така можех да се чуя):
„Ще ги хвана, Вера! Ще ги хвана! Само спри да викаш, по дяволите!“

   И започвах да мета ъгъла, в който тя се взираше, а после и другия — за всеки случай. След това понякога се успокояваше, но обикновено започваше да хленчи, че под леглото има оше. Тъй че, застанала на четири крака, се преструвах, че мета и там. Веднъж тая глупава и уплашена жалка стара дебелана едва не падна от леглото право върху мен, докато се опитваше да се наведе и сама да погледне под леглото. Сигурно щеше да ме смаже като муха. Това пък каква комедия щеше да бъде!…

   Измитах всички места, които я плашеха, после й показвах празната лопатка и я уверявах: „Ето, мила, виждаш ли? До едно ги изметох тия отвратителни неща!“

   Тя най-напред поглеждаше лопатката, после вдигаше поглед към мен, цялата разтреперана. Очите й плуваха в сълзи като речни камъни под водата. Тогава казваше: „О, Долорес, толкова са сиви! Толкова са гадни! Махни ги. Моля те, махни ги!“

   Оставях метлата и празната лопатка пак до вратата си, за да са готови за следващия път, после се връщах да я успокоя, доколкото ми позволяваха силите. А и аз да се успокоя. Ако мислите, че не съм имала нужда от успокоение, опитайте сами какво е да се събудиш посред нощ, когато навънка вие вятър, а вътре вие полудяла старица. Сърцето ми биеше като парен чук и едва си поемах дъх… но не можех да я оставя в това състояние, иначе би започнала да не ми вярва, а докъде щяхме да стигнем така?

   След тези изпълнения в повечето случаи започвах да й реша косите — това като че най-бързо я успокояваше. Отначало стенеше и плачеше, а понякога протягаше ръце и ме прегрьщаше, като притискаше лице към корема ми. Спомням си колко горещи бяха бузите и челото й след тези изстъпления с кълбетата прах и как понякога ме мокреше със сълзите си през нощницата. Клетата старица! Май никой от нас тук не знае какво значи да си толкова стар и да те преследват дяволи, които дори на себе си не можеш да обясниш. Понякога и половин час решене не вършеше работа. Тя продължаваше да наднича покрай мен към ъгъла, като от време на време хълцаше и скимтеше. Или пък провесваше ръка от леглото, а после я дръпваше, сякаш очакваше нещо отдолу да я захапе. Един-два пъти дори самата аз си помислих, че отдолу има нещо и трябваше да стисна зъби, за да не закрещя като нея. Бях видяла само движещата се сянка на ръката й, разбира се, но това показва до какво състояние ме докарваше тя, нали разбирате? Да-а, дори мен, а аз по принцип съм толкова сърцата, колкото и устата.

   В случаите, когато нищо не помагаше, лягах до нея. Ръцете й ме обгръщаха, тя слагаше глава на онова, което е останало от гърдите ми, аз също я прегръщах и я държах така, докато се унесе. После се измъквах от леглото страшно бавно и внимателно, за да не я събудя, и се връщах в стаята си. На няколко пъти дори това не направих. В тези случаи — всички те бяха от онези, в които ме събуждаше посред нощ с писъците си — заспивах в леглото до нея.

   Е, както и да е. Достатъчно е да кажа, че крясъците до небесата в неделя следобед или посред нощ бяха третият й начин да бъде мръсница. И все пак това си остава една много, много тъжна история.

—

Стивън Кинг
"Долорес"

—