Документът

   - Вие бяхте? – попита мъжът като ме гледаше в очите без да мигне. Стори ми се дори, че ме посочи с химикалката, с която, когато влязох, пишеше нещо върху някаква бланка.
   Казах му името си. Тъй като не реагира по никакъв начин, повторих, като добавих презимето и фамилията.
   -   И защо сте тук?
   -   Вие ме извикахте.
   Отново не реагира, просто продължи да ме гледа. Може би се опитваше да си спомни. Аз пък си стоях, въпреки стола до мен. За момент се изкуших да седна, краката ме боляха, бях вървял дълго, за да стигна дотук.
   - Много странно – констатира мъжът. Не спираше да ме гледа право в очите, сега премигващи. Беше умен поглед, но аз не бях очаквал друго. След малко добави: - Много странно.
   - Ако позволите – защо да е странно? – Може би беше малко нахално от моя страна, но нещо трябваше да предприема, така не можеше да продължава. Гласът ми освен това беше учтив, както и поведението, наклоних добронамерено глава надясно. – Вие извикахте не друг, а мен. – За да илюстрирам, поставих ръка на гърдите си след “мен”. - И аз съм тук. – Сега дори се усмихнах, сдържано, разбира се.
   - Аха. Значи вие сте тук, защото аз съм ви извикал. – Стори ми се, че съвсем леко се раздразни. - Би звучало логично, ако знаех защо сте тук. Разбирате ли?
   - Не напълно – признах си. Забелязал съм, че най-често това е единственият начин в подобни неясни ситуации. Бих си признал и други неща, стига да знаех какви. (Не всичко, естествено, нека бъдем честни.) Бях наистина добронамерен и изпълнен с решителност да разбера защо съм тук.
   - Да-а-а – проточи мъжът и за пръв път, откакто бях влязъл при него, се отпусна на облегалката на удобния си стол. Не само това, кръстоса ръце и вдигна едната, за да подпре брадичката си. Продължаваше да ме гледа. Вече с любопитство. Помълча, помълча и попита: – Как, казвате, е вашето име?
   Повторих му го, обнадежден.
   -   А фамилията?
   Повторих му и фамилията. След това и двете, малкото и фамилията. Отчетливо. С мутирал, сякаш чужд глас.
   - Ама моля ви се, чух, да ви приличам на глупак?
   - Напротив – възразих почти веднага. – Точно обратното. Искам да кажа, че приличате на и със сигурност сте интелигентен човек – намерих за необходимо да уточня, защото май не е много ясно кое е обратното на “глупак”, “умник” е с отрицателна конотация. Няма значение. Тогава ми просветна и попитах: - А защо не проверите? Искам да кажа защо вие не проверите дали аз трябваше да съм тук? Може би ме е извикал друг и не трябва да съм при вас, а при него?
   Сега мъжът се разсмя – нито дълго, нито кратко, нито престорено, нито пресилено, просто се разсмя.
   - Е, това вече е прекалено, млади господине.
   Не разбрах защо каза „млади господине”, определението не беше вярно. Не го поправих, нито възразих, че не е смешно. Така де, защо да определям за някой друг дали нещо е смешно или не. Лекичко въздъхнах.
   - А…такова… мога ли да седна? Извинявам се, но пътувах дълго, започнах с метро, после ползвах трамвай и накрая автобус…. в часа пик, всичките претъпкани. В писмото пишеше «осем и тридесет», и не исках да закъснявам. – Всъщност, докато обяснявах, установих, че не съм толкова уморен колкото в началото на разговора.
   - Момент! – мъжът отново се наклони напред. – Казахте писмо, нали?
   - Да, нещо като писмо, покана, …как да ви го опиша…един вид официален документ.
   - Носите ли го?
   Изчервих се целия, от глава до пети. Сега оставаше да ме избие студена пот, както стана в метрото, когато установих, че съм го забравил.
   - Не.
   - Забравил сте го?!
   - Да.
   Мъжът отчаяно се отпусна на облегалката, опря тила си в горната й част и притвори очи.
   - Съжалявам, никога не ми се е случвало досега – заоправдавах се. Той не реагира. Чувствах се нелепо – виновен и глупав, а в добавка, възмутен от себе си. Но е така, когато цяла нощ се чудиш защо са те извикали и се мяташ в леглото до зазоряване, после се унасяш, а ужасният звън на будилника те стряска и не можеш да успокоиш сърцебиенето си дори с три валериана. Все пак мъжът отвори очи, примигна два-три пъти към тавана и ги насочи към мен. Изразяваха някакъв слаб нюанс на безнадеждност. После отлепи - първо главата, после и тялото си - от облегалката и се приведе напред за трети път. Не, за втори.
   - Помните ли какво пишеше в него?
   - Да! – живнах аз. – Дума по дума! – За момент се поколебах, но тръснах глава. – Мога да го цитирам дословно. Да го направя ли?
   - Да, ако обичате. Ще ви бъда задължен.
   - Разбирам иронията ви – вметнах неуместно. – Добре. Най-отгоре беше абревиатурата на вашата институция, подчертана. – Илюстрирах това с ръка, беше смешно, но сякаш го правеше някой друг. - След това, под чертата следваше адреса…този тук. После, горе вдясно имаше нещо, което не съм сигурен как се нарича, може би е глава, със следното съдържание: «До г-н », моите три имена, адрес (между другото адреса беше сгрешен – улицата ни сега е с друго име, смениха го), после, по-надолу следният текст: «Уважаеми г-н….» точки... върху точките моята фамилия изписана с пишеща машина, «моля явете се в ….» отново точки, върху които, този път ръкописно, беше посочен часът, осем и половина,«в стая 203 при» тук бяха вашите две имена, «във връзка със… във връзка със…» момент. Момент, избяга ми, сега ще се сетя… По дяволите, мамка му, извинете, момент… избяга ми, край! – Извърнах глава, не можех да го гледам в очите, бях опозорен. Странно, никога преди не съм подозирал, че съм толкова честолюбив!
   - Във връзка със…? Опитайте. – Гласът му беше отчаян, дълбоко отчаян.
   Мина доста време преди да мога да го погледна.
   - Вижте – казах – това наистина е безобразие от моя страна. Моля да ме извините. И да ми определите друг час, днес през деня или утре сутринта, когато пожелаете. Ще дойда отново, този път с писмото. С документа или каквото и да е там. Моля ви.
   Мъжът ме изучава още няколко секунди, с, бих добавил, научен интерес и кимна с глава.
   - Добре. Чакам ви след една седмица, отново в понеделник, в същия час. Осем и половина. Свободен сте.
   - Момент – подскочих аз – защо чак в понеделник? Не може ли днес, или поне утре... Аз...Аз...няма да издържа цяла седмица в неведение...а и да не би да стане късно...по някаква причина?
   - Не може. - Сега вече тонът му беше административен. - Ще дойдете следващия понеделник, с документа. Аз съм зает човек, времето ми е разграфено до секунда. Ето и сега се забавихме прекалено, изоставам с графика, трябва да тръгвам на съвещание! Довиждане.
   - А не може ли след работно време? – Това беше вопъл на отчаяние. – Ще дойда където и когато кажете, ще изпием едно кафе или коняк…аз ще ги платя...и ще ви го покажа. М?... Добре, както кажете, в понеделник. Господи, в понеделник!
   - Довиждане, г-н… - отново забрави фамилията ми.
   Подсетих го.
   Той я добави, аз казах довиждане и излязох. Стори ми се, че въздиша, но не бях напълно сигурен.
   В асансьора, след като натиснах «0», смачкан и до дън душа възмутен от себе си, пътувах с наведена глава. Когато наближи партера, повдигнах очи към огледалото, монтирано на задния панел на кабината.
Замръзнах. Не помня как се овладях и защо не изкрещях. Затворих очи, после ги отворих. Нямаше грешка.

   Човекът, когото отразяваше огледалото, не бях аз.

   Мина известно време преди да се съвзема. Разтърках очи, той също. Обърнах глава настрани и той престана да ме вижда. Погледнах го пак, изплезих му се и той ми върна жеста едновременно с мен.
Приближих се до него, той също. Беше по-млад, поне с двадесет години.
   Отстъпих крачка назад и му се усмихнах – така, както го правех някога – открито и с известна дистанция. Да, точно така го правех. Не, той се усмихна. После го видях как откопча горния джоб на дънковото си яке (някога имах подобно), бръкна в него и извади сгънат надве лист. Изтръпнах – това беше документът. Като не преставаше да ме гледа и да се усмихва волно (това е думата), го смачка със силната си широка длан и го хвърли презрително на пода; не само това, но и стъпи отгоре му. После ми кимна и излезе.

   Последвах го, като се стараех да не изоставам.